Моите пътища свършиха, ето дори
Няма лунна пътека...
Вместо нея в студените морски вълни
Плуват тези парчета...

Лъчезарни, загадъчни, те потрепват в нощта
сред вълните разпръснати
Не луната, а мойта разбита душа
сякаш в тъмното плува.

Да се хвърля ли в тебе, солена вода,
Погълнала лунния блясък?
И чрез теб да изпия до капка това,
Което остана от щастието? 

Вълните в брега се разплискват с вик
И облизват нозете ми жадно.
Само вятърът шепне: Остани! Остани!
Не захвърляй душата на кладата!

Може би ще успееш да вдигнеш очи
От сляпа тъга натежали
И ще видиш в небето над теб да белсти
луната  - прекрасна ... и цяла.